Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.06.2017 02:24 - Нечистите - 1.1
Автор: leslieshay Категория: Изкуство   
Прочетен: 671 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 27.04.2018 03:07

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Тази нощ щеше да промени всичко.

Бяла като мляко кожа, красива руменина, лазурно сини очи, плътни устни, дълги мигли, красива руса коса, вдигната в изящна прическа. Елизабет би изглеждала перфектно, ако не бе досадното детинско излъчване, което все още притежаваше. На шестнадесет, женствеността й все още бе като напъпила, но неразцъфнала роза. До Меридит изглеждаше като някое малко момиченце, което се е напъхало в обувките с токчета на майка си. Отражението й в огледалото сви изписаните вежди недоволно при тази мисъл и Лизи се завъртя наляво и надясно, за да чуе прекрасния шум, който издаваше роклята й. Беше произведение на изкуството с плисиран корсаж от син тюл, прихванат под гърдите с панделка. Фактът, че тя ще е единствена в цялото кралство с такава прелестна одежда, тъй като баща й бе един от малкото с разрешително да  търгуват с Фриния, правеше дрехата още по-невероятна. Марго и Франсис щяха да си изядат ветрилата от яд, когато Мартин не успееше да откъсне очи от нея. Тази мисъл вече я накара да се усмихне, а в същия миг на вратата се почука и майка й влезе.

- О, миличка! – ахна тя и очите й тутакси се просълзиха. Дойде при нея и я прегърна внимателно, за да не намачка роклята или да развали прическата й. – Приказна си!

- Благодаря. – Лизи също обви ръце около нея и лекичко я притисна. – И ти изглеждаш невероятно.

- Всички ще завиждат на баща ти. – засмя се майка й.

Лицето на Елизабет помръкна, но майка й бе застанала пред огледалото, за да заглади няколко въображаеми косъмчета от прическата си, и не я заблеяза. И по-добре. Лизи нямаше желание да говори за лорд Шей точно в момента.

- Вълнуваш ли се? – попита майка й.

- Не. – излъга Лизи.

- Синът на лорд Чейс, Мартин, ще бъде там. – подразни с весела усмивка.

- Мамо, стига. – изчерви се девойката.

Майка й се усмихна още по-широко и се завъртя към нея, измервайки я критично като художник, готвещ се да нанесе последни щрихи на шедьовъра си.  Погледът й се спря на шията й и след кратко замисляне, свали красивото си колие от сапфири и бляскави диаманти и й направи знак да се обърне, за да й го постави.

- Но, мамо! Баба ти е подарила това за годежа ти с татко! – възрази Елизабет.

- А сега е мой ред да го подаря на теб. – усмихна се мило лейди Шей и отново й направи знак да се обърне. – Хайде, миличка, завърти се.

Лизи побърза да изпълни заръката, а сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й, като се замисли какво всъщност бе намекнала майка й.

- Знаеш ли нещо? – попита и бе невъзможно да скрие надеждата или вълнението си. – Мартин казвал ли е нещо?

- Мартин? Не. – отвърна майка й и добави уж нехайно. – Но озни ден се видях с лейди Чейс на чай и тя ми сподели, че синът й е посетил бижутерния магазин на мадам Дев.

Елизабет извчъра и заподскача на място. Магазинат на мадам Дев бе предпочитано място за закупуване на годежни пръстени. Нима бе възможно? Мартин щеше да й предложи!

На вратата пак се почука и камериерката им съобщи, че господин Шей вече ги чака долу. Това, която не им каза, бе, че баща й губи търпение и вероятно им е заповядал да се явят на мига, но двете с майка й го знаеха. Нищо обаче не бе в състояние да развали настроението й сега - нито дори киселата физиономия на баща й, нито пък обстойният поглед, с който огледа двете, когато се появиха на стълбите, или последващото кимване, с което сякаш каза, че не е това, което му се е искало, но са достатъчно представителни. Съвсем скоро вече никога нямаше да й се налага да търпи това. Щеше да бъде щастливо омъжена!

- Днес трябва да се държите на ниво. – обяви господин Шей, щом се качиха в изящната карета, теглена от четири дорести коня. Бяла и украсена със злато, бе като излязла от приказка и я използваха единствено за важни посещения – като това днес. – Отиваме в кралския дворец, а ще присъстват и членове на Акантус.

Елизабет и майка й кимнаха мълчаливо, както очакваше от тях, но вътрешно девойката си повтаряше като мантра: Щастливо омъжена, щастливо омъжена, щастливо омъжена. Само да можеше да вземе и майка си със себе си. Не искаше да я оставя сама с него. За него двете не бяха нищо повече от украшения. Всички скъпи дрехи и бижута, с които ги затрупваше, бяха повече за него – за да изглежда добре в очите на останалите благородници.

Не, каза си решително. Нямаше да си почерня вечерта с подобни мисли. Тази нощ животът й щеше да се промени завинаги.

 

 Отне им половината следобед, за да стигнат до двореца от градската им къща, но на нея й се стори дори по-дълго от двудневното плаване от родния й остров до столицата. Основно, защото широкият булевард, водещ към крепостната стена, бе задръстен от карети като тяхната. Всеки с някакво положение бе поканен на този бал. Елизабет не бе съвсем запозната с историята, но знаеше, че става дума за политика и дипломация. Акантусите – или страшници, както бяха по-известни – щяха да съдействат за сключване на мир с Фриниа, с която не бяха в съвсем добри отношения от Нашествието насам. Тя предпочиташе да мисли особено за това. Демони, фантоми и сенки – струваше й се ужасяващо. Нямаше представа как страшниците се занимаваха с чудовища. Слава на Боговете, че Рива бе защитена от всичко това.

Лизи въздъхна изнервено и премести перденцето, за да види докъде са стигнали. Отговорът бе доникъде. Боговете й бяха свидетели, че ако постоеше още малко в задушната карета, щеше да се разтопи.

- Ето. – каза майка й и й подаде дантелено ветрилце. – Но подухвай и към мен.

Момичето се ухили и започна да им вее, внимавайки да не развали прическите им.

 

Алеята, водеща до замъка, се виеше покрай огромно езеро и бе заобиколена от черешови дървета, отрупани с красиви розови цветчета. Последните слънчеви лъчи обгръщаха с мека светлина високите кули и озаряваха белоснежния им камък. Беше невероятно красиво, но Лизи не забелязваше почти нищо от великолепния парк, защото бе твърде заета да зяпа каретата на страшниците, която тъкмо завиваше, за да спре до двореца. Беше напълно черна – естествено, помисли си тя, освен искрящия сребърен знак на ордена им – стилизираното заострено листо на Акантуса. Или синята шапка, както Елизабет го знаеше. Или страшник – откъдето идваше и другото им, доста по-подходящо име.

Като фринианци и членове на тази тайнствена група, те щяха да бъдат в устата на всеки в двореца тази вечер. Боговете й бяха свидетели, че се бе наслушала на въодушевеното бъбрене на прислугата си за тях. Били двама, разправяха те. Единият по-възрастен, а другият – млад и красив. Разговорите се въртяха основно около втория, който според кискащите се камериерки приличал на истински принц. Естествено, никоя от тях не го бе видяла лично, но това не пречеше на клюките да хвърчат из целия град. На този етап Лизи бе убедена, че ще ги разпознае дори насред тълпата и ако не носят униформите си. Сега обаче успя да види единствено отдалечените им силуети, докато бяха посрещани и въведени през високите отворени двойни врати в замъка.

Е, щеше да има предостатъчно време да провери дали слуховете са верни. Сега имаше по-важни неща, над които да мисли. Като например това как да реагира, когато Мартин й предложи. Само от мисълта за това й идваше отново да заподскача и запищи щастливо, но щеше да й се наложи да приеме годежа с повече достойнство. Щеше да се усмихне царствено, да погледне коленичилият пред всички Мартин в красивите му сини очи и с любов, но и с достойнство да каже „Да“. После двамата щяха да танцуват цяла вечер и може би най-сетне да се целунат. Първата й целувка. Бузите й се обагриха в розово и малка усмивка кацна на устните й.

Слуги в червени ливреи ги отведоха в огромната бална зала, вече пълна с най-знатните и богати хора в Рива. Цялото помещение бе от бледорозов мрамор, пищни кристални полюлеи се спускаха от тавана, а две стълбища водеха към вътрешен балкон, опасващ цялата зала. Горе, централно между двете стълбища, имаше висока врата от разноцветно стъкло, която вероятно водеше към външен балкон, гледащ към приказния парк. Щеше да е чудесно, ако предложението се случеше там. Под лунната светлина, нежната музика щеше да се носи отвътре, а ароматът на черешови цветове да ги обгръща. Наистина щеше да е перфектно.

- Изтрий тази замечтана физиономия. – излая баща й, стряскайки я. – Трябва да поздравим всички.

Елизабет веднага си закачи желаната от него любезна усмивка и през следващия час обикаляше със семейството си залата, за да може лорд Шей да демонстрира богатството си чрез одеждите на двете с майка им. Но не беше чак толкова лошо. Спряха се покрай родителите на Франсис и Марго и приятелките й наистина изглеждаха така, сякаш щяха да си изядат ветрилата от завист. Поприказваха и с бащата на Мартин – виконт Редиен и самия Мартин. Елизабет хвърляше на красивия рус младеж срамежливи погледи, а той й отвръщаше с чаровните си усмивки. Скоро, каза си. Съвсем скоро щеше да е виконтеса Редиен и да се любува на тези усмивки всеки ден. Не можеще да си представи по-голямо щастие от това.

Страшниците обаче никак не изглеждаха щастливи в момента. Стояха в единия ъгъл с по чаша шампанско в ръка, което държаха все едно ще гръмне и вероятно им бе натикано от един от любопитните благородници, които ги бяха наобиколили. За хора, които уж се биеха с чудовища, сега изглеждаха доста смутени, помисли си Лизи със снизходителна усмивка.  Е, не можеше и да отрече, че им личи, че се занимават с физически труд. И двамата бяха високи, раменете им бяха широки, лицата – малко груби. По-възрастният вероятно надхвърляше четиридесетте, ако се съдеше по прошарената кално кафява коса. „Младият принц“ пък не се оказа чак толкова млад. Сигурно имаше двадесет, беше чернокос и светлоок – синьо или сиво – Лизи нямаше как да каже от това разстояние. И двамата изглеждаха някак недодялан и не на място сред това висше общество. Особено пък с тези въгленочерни кафтани, дълги почти до глезените, с по два реда сребърни копчета и сребърни бродерии по маншетите, указващи вероятно някакви чинове. Приличаха на някакви свраки, мъчещи се да се впишат в ято песнопойни, пъстри птици.

- Слуховете се оказаха верни. – прошупна Франсис до нея и несъзнателно започна да си играе с един от огненочервените си масури. – Наистина е хубав.

- Твърде висок е. – възрази Елизабет също тъй тихо.

- До теб всеки изглежда твърде висок, Лиз. – усмихна се Марго.

Елизабет я стрелна с крив поглед, а после добави, сякаш нищо не е чула:

- Има и белег.

И наистина, едната му вежда бе разцепена на две от блед белег.

- Онова му придава чар. – каза Франсис. – Изглежда по-опасен така.

- Че защо някой ще иска опасен мъж? – учуди се Елизабет.

- Някой, който не е женен, откакто е на тринадесет, и няма деца, откакто е на четиринадесет. – промърмори сухо.

- Поне в главата си. – допълни Марго, разсмивайки Франсис. – Там вече сигурно вече има и пра-внуци.

- Е, - каза Елизабет тогава, усмихвайки се ехидно. – може би не всичко е в главата ми.

Това вече ги накара да млъкнат и да я зяпнат. Девойката не каза нищо за един дълъг миг, наслаждавайки се на нетърпението и изненадата им, а после се приведе към тях и прошепна:

- Мартин ще ми предложи днес.

Приятелките й изписукаха, а Франсис започна да пляска с облечените си в ръкавици ръце. Трите събраха неодобрителните погледи на околните, включително и този на баща й, но Лизи бе твърде доволна, за да се вълнува. Поне докато не усети втренчването на „принца“ през тълпата. Тогава и тя го погледна и задържа погледа му, чувствайки се все по-смутена и раздразнена, че някакъв си войник продължава да я зяпа така нагло. Накрая даже й се стори, че й намигна с подигравателна полуусмивка, но след като премига възмутено, изражението си му беше все така непроницаемо.

Елизабет реши да не обръща повече внимание на страшниците – и без това изглеждаха скучни и недодялани – и започна да обсъжда с приятелките си предстоящата си сватба. Тя вече бе измислила до най-малък детайл къде, кога и каква ще бъде роклята й. Дори имаше идеи кого ще покани и как ще ги настани и сега описа плановете си на Франсис и Марго.

Така, неусетно в приказки, премина половин час, в края на който прозвучаха тромпети и всички погледи се насочиха към резбования парапет между двете стълбища, под който глашатай тъкмо обявяваше:

- Техни Величества крал Валентин I и кралица Филипа Прекрасна!

До един присъстващите се поклониха, някои дори застанаха на коляно. Когато се изправиха, Елизабет вдигна поглед към владетелите. Кралят – нисичък и доста обикновено изглеждащ мъж -бе облечен във военната си униформа – красив червен мундир, чисто бели бричове и черни лачени ботуши, високи до коляно. Лизи си помисли, че е целял да впечатли чужденците – воини, тъй като на нито един прием досега не го бе виждала в подобно облекло. Кралицата обаче бе всичко друго, но не и обикновена. Дори отдолу се забелязваше красотата й. Елизабет само можеше да си мечтае да изглежда така на нейните години, но знаеше, че ще е необходима магия или божествено чудо. Със стройна фигура, сияйна кожа, по-сини от нейните очи и коса, по-руса, мека и лъскава от нейната, Филипа наистина беше прекрасна. И красотата й се бе предала и на децата им – двама принца и три принцеси, облечени в най-фини коприни и кадифе.

- Радвам се да видя всички ви в този тъй важен ден. Днес ще пишем историята. – каза кралят. – Днес с волята на Боговете между Фриниа и Рива най-сетне ще се възцари мир!

Това бе посрещнато с ръкопляскане и дори по някой екзалтиран възглас.

- Но първо! – продължи владетелят. – Първо нека се повеселим! Музика!

Оркестърът веднага се подчини, подхващайки тържествена и весела мелодия. Кралското семейство се спусна достолепно по стълбището и се настани на издигнатите им на по-високо тронове. Тогава Валентин I помаха на страшниците да се приближат и те го сториха, кланяйки се ниско.

- Мислех, че не харесваш страшника. – усмихна се Марго до нея. – А само в него гледаш.

- Не гледам в него. – възрази Елизабет. – Искам да видя какво ще стане.

- Ще си говорят за скучни държавни неща. – каза Франсис и хвана другите две момичета под ръка. – Хайде, нека си потърсим партньори за танци!

Лизи се остави да бъде извлечена до подредените покрай стената столове, където и други млади девойки чакаха някой кавалер да се появи и да ги покани на танци. На трите не им отне никакво време да бъдат поканени и макар Елизабет да си мечтаеше и Мартин най-накрая да я грабне в прегръдките си и да я поведе в шеметен танц, разбираше защо не го прави. Сигурно бе притеснен и може би дори малко се срамуваше. Тя го намираше за сладко и нямаше нищо против да потърпи. Все пак всеки следващ танц с него от тук насетне щеше да бъде неин.

При едно завъртане се опита да го намери с поглед, но вместо това се натъкна отново на младия страшник. Той пак се бе втренчил в нея, а щом улови погледа й, полуусмивката отново се яви на лицето му. Е, тя си го изпроси, като се оглежда така, помисли си Елизабет. Естествено бе той да не може да откъсне очи от нея. Девойката горещо се надяваше да си остане само с гледането, но само два танца по-късно го видя как си проправя път през тълпата към нея.

Елизабет изпъшка нещастно и се заоглежда за някой, с когото да се заприказва, за нещо, което да я избави от ситуацията, но срещна единствено погледа на баща си, който прескочи за миг към страшника, а после пак се върна към нея с недвосмислена заповед. Той можеше и да е от полза, почти чуваше гласа му, ще направиш каквото е нужно, за да го впечатлиш.

В гърдите й се надигна яд и внезапна неприязън към младия войник. Страшникът обаче продължи непоколебимо към нея, поклони се доста по-изискано и грациозно, отколкото се очакваше от военен и все още приведен, протегна ръката си, повдигна лице, за да я погледне и отвори уста, за да проговори. Вместо неговият глас обаче, този на краля, неочаквано мощен и плътен за толкова дребен мъж, изпълни залата.

- Приятели, - поде той усмихнат от издигнатия подиум, където бяха поставени троновете. - за мен е голямо удоволствие да ви съобщя, че днес имаме още един повод да празнуваме. Днес синът на скъп мой приятел ще поиска ръката на красива млада дама.

Сърцето на Елизабет подскочи и тя пристъпи покрай страшника, за да отиде по-близо. Имаше чувството, че не ходи, а се носи по мраморния под. Това беше. Това беше нейният момент. Сега щеше да се омъжи за Мартин и да започне свой собствен живот, далеч от баща си.

Красивият младеж се качи на подиума до усмихнатия крал и погледна към нея. Дъхът й спря. И тогава той каза:

- Меридит Чапман, би ли се качила при мен?

https://www.facebook.com/LizzyShayNechistite/




Гласувай:
4



Следващ постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 238693
Постинги: 518
Коментари: 17
Гласове: 267
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031